Забранено

Според общинската наредба е забранено да карате велосипед по велоалеята на Бунарджика

Важен въпрос, когато нещо се забранява, е да се осигурява информираност и алтернатива

Теодор Караколев

Пловдив има симпатичен имидж на града с якия арт-квартал за уикенд туризъм за софиянци и чужденци, град на култура, незабравим дух и прочее добре звучащи маркетингови фрази. Пловдив обаче често влиза в новините и с едни други теми, като забраната за необразовани музиканти по Главната, забраната изобщо за звучаща от усилвател музика в центъра, проверките за къпани и здрави хора в обществения транспорт и подобни. Всъщност е известно, че лошата новина е добра новина за мнозинството медии (т.е. – дай да се присмеем на града от Източна Европа, че не пуска музиканти по улиците си), и да ти позволят да правиш нещо някъде не е никак атрактивно. Но, по същество – тук излагам няколко забрани, които лично не ме кефят.

В моя свят, моралното-етичната висота на едно общество – а с това и щастието да го обитаваш – се оценява по свободата, която имаш да правиш неща. Разбира се, старата българска традиция е на това да се отговаря, че трябва да има ред, строга ръка и истински лидер, щото иначе тая свобода щяла да стане свободия. Да, де, ама по света е пълно с места, където със свободата не се злоупотребява повече, отколкото тук – дори, напротив – а контролът от типа „няма да правя нещо, което не искам да ми правят на мен“ се осъществява от хората, поради по-различна култура, образование и интелигентност. От коментари във фейсбук съм разбрал, че аз не ги разбирам тези неща, затова прилагам примери:

Кучетата в Цар Симеоновата градина

Първото, за което се сещам е забраната, за която научих от медиите – че в Цар Симеоновата градина било забранено да се разхождат кучета. Всъщност в едно нормално общество, когато нещо ти е забранено и потенциално може да бъдеш глобен за това, ти си ясно осведомен за тази опасност. Дали е тъпо или не да се забранява в един парк да се разхождат животни е първият адекватен въпрос. Така де, ако хората с кучета (сред които аз не съм и едва ли някога ще бъда, т.е. няма как да ме обявите в пристрастие) не могат да си разхождат кучетата в парка – къде да могат?

Вторият адекватен въпрос е свързан с информирането за тази забрана. Щом градските първенци по интелигентност, събрани в Общинския съвет са решили, че не е редно да има кучета в Цар Симеоновата градина, нека поне знаем. Примерът ми не е от утопична държава в Западна Европа, а от Бургас. Приморският парк, на който му викаме Морската градина, е пълен с табелки, които информират хората с кучета какво могат и какво не могат да правят. Най-вече, че ако кучето ви се изака някъде и не му сметете, ще бъдете глобени.

Друг важен въпрос, що се отнася до забраните, е осигуряването на алтернатива и възможност някак тази алтернатива да се случи по цивилизован начин. Ясно е, че кучетата акат, т.е. ако се разхождаш в Морската с куче, то в някакъв момент ще извърши незаконен акт. За тази цел бургаската община не е инсталирала на всеки ъгъл общински служител, който да те следи и глобява, ако не си носиш найлончето с изпражнение в чантата – не, през 50-ина метра в парка има кошчета, които са специално за кучешки отпадъци. Крайният резултат е, че и хората с кучета и хората без кучета (а вероятно и самите кучета) са доволни.

Музикалните забрани на центъра

Както цяла Европа отдавна знае и ни се радва, а журито на Европейска столица на културата – силно се притеснява – в централната градска част на Пловдив могат да се изявяват само музиканти със специално образование. Освен обект на присмех от световните медии, тази новина е и съмнителна по ред причини. Липсващия обществен дебат (това важи за доста от градските решения, всъщност) и нулевата експертност – забраната не идва от човек, разбиращ от изкуство, а от охранител – са причината за тези съмнения.

Темата е стара и не искам да въртя стари плочи – пълно е с безкрайно успели хора в музиката, които нямат никакво образование, както и с напълно бездарни музиканти, сколасали да изкарат диплома. Тук – както често при различните забрани – се сблъскваме с тенденцията да стреляме по комари с пушки. Разбираемо е по централната градска част да се създава някакъв порядък. Разбираемо е и да се очаква някакво ограничение – например в нивото на шум.

Без някакъв дебат, в който се включват засегнатите хора, това решение обаче няма как да бъде адекватно. Приемаме, че законово кметът по обществения ред е човекът, който трябва да издаде наредбата за шума в центъра на града. Няма как това да го направи кметът по културата и музиката. Но е той трябва да е наясно, че един много добър музикант, който свири на електрическа китара – често по-тихо от гайдар или някой с тъпан – няма как да се справя без електрически усилвател.

Хоро на центъра без музика също няма как да стане. Разбира се, с някакви ограничения – вярно е, че живеем в град, а не в защитена местност в някоя планина. Шумове има. Те не могат да са безгранични обаче, дори по средата на деня. Но е важно и тези ограничения да важат еднакво за всички – както за хората, които искат да спортуват или да играят хоро, така и за тези, които си пият кафето под пръските на най-готините фонтани или онези, които си форсират автомобилите или моторите през цялото денонощие. Разбира се, много по-лесно е да глобиш/да не дадеш разрешение на неформална танцова група.

Музиканти има по цял свят. Главната улица на Барселона – Рамбла, е известна с многото си артисти по нея. Това е един от милиони примери. Никъде никой не проверява образованието на музикантите или умението на жонгльорите да жонглират. Ако се справяш ти дават повече пари – ако не, няма да ти дават и сам ще се махнеш, щото не струваш.

Забраната за велосипеди по Главната

Тук няма да влизам в дългия и невъзможен в днешна България спор – могат ли да съжителстват на едно платно велосипедисти и пешеходци. Но ще се върна към темата със забраната за кучета – с въпроси, свързани с осведомеността и алтернативите.

В туристическия и пълен с местни айляци град Пловдив е забранено да се кара по Главната. Поне така пише в една общинска наредба. Тя обаче не важи за цялата Главна – съществува Закон за движение по пътищата, който урежда коя зона е позволена за велосипедисти и коя – не. Това се прави със съответните пътни знаци – вариантите са няколко. И в града те важат до първата пресечка, където трябва да бъдат повторени отново.

Законът не е много тъп – направен е, тъй като може да влезеш с велосипед от произволна пресечка на Главната и ако не срещнеш знак, няма как и да разбереш, че изведнъж се намираш в забранена зона. Иначе казано – когато ти забраняват нещо, ти знаеш, че ти е забранено (или позволено, ограничено и т.н., ако помните какво значат кръглите сини, кръглите червени знаци  и т.н.).

Вторият проблем е в самата наредба. Дори за целта на следващите няколко изречения да приема, че забрана по Главната е ОК, не мога да приема останалата част от наредбата, а именно – че се забранява карането на велосипед на места, като Цар Симеоновата градина или Хълма на освободителите (сиреч – Бунарджика). Освен, че е просто тъпо – това противоречи и на усилията на градската управа да увеличава велоалеите – каквито съществуват със сигурност на Бунарджика и едно време имаше в „Цар Симеоновата градина“.

Казано с по-прости думи – според общинската наредба е забранено да карате велосипед по велоалеята на Бунарджика.

Тук не става дума за елементарно заяждане, защото използвайки тази съществуваща наредба, хора са глобявани на Главната, че карат колело и понякога дори се заблуждават да си плащат глобата. Да продължим историята: ако карате по велоалеята на Бунарджика, можете да бъдете глобен.

И накрая – не искам да защитавам тезата, че по Главната трябва да бъде позволено велосипедното движение. На моменти това е физически невъзможно, а в други моменти с по-малко хора – действително опасно. Но абсолютът на тази забрана е неадекватен. Съвсем възможно е да бъдете спрян в 12 в полунощ от скучаещи служители на общинска охрана, които са единствените хора на Главната – и съответно единствените, които може да прегазите с опасното си каране. Но дори при най-добро желание за спазване на наредбите, проблемът е с липсващата алтернатива.

Ако искате да стигнете от Пощата до Аптека Марица с велосипед, просто няма как да стане. Със сигурност е много трудно поради ред урбанистични географски фактори, но някакви хора, които получават заплати и са учили 4-5 години в университет, трябва да могат да измислят алтернативен вариант. Разбира се, отново се изисква смелост, за която говорих предния път – да се затвори единият тротоар по „Отец Паисий“, да се забрани паркирането там, да се отклони някъде движението или някаква друга идея, която да я измисли не среднист от Механото, а висшист от УАСГ.

Смятам, че в момента повечето хора не карат велосипед по Главната не, защото няма да избягат от общинската охрана, а защото наистина е неудобно и опасно. Същата, съвсем осмислена рационално и тествана опитно причина е и неумели музиканти да не излизат да свирят на Главната – те просто не биха си губили времето, тъй като няма да получават пари. А в парковете по света у нас няма кучешки изпражнения не, защото няма кучета – навсякъде има кучета – а защото хората знаят, имат възможност и са достатъчно адекватни да си чистят след животинчето. С една реч – много по-голям и по-траен ефект се постига с образованост, с позитивен подход и възпитание, а не със забрани.